Книгата Урантия

Документ 118

Висшият и Пределният — време и пространство

118:0.1 (1294.1) ПО ОТНОШЕНИЕ на няколко същности за Божеството може да се каже следното:

118:0.2 (1294.2) 1. Отецът е самосъществуващо “аз”.

118:0.3 (1294.3) 2. Синът е съ-съществуващото “аз”.

118:0.4 (1294.4) 3. Духът е съвместно-съществуващо “аз”.

118:0.5 (1294.5) 4. Висшият е еволюционно-емпирично “аз”.

118:0.6 (1294.6) 5. Седмократният е божественост, разпространяваща “аз”.

118:0.7 (1294.7) 6. Пределният е трансцендентално-емпирично “аз”.

118:0.8 (1294.8) 7. Абсолютният е екзистенциално-емпирично “аз”.

118:0.9 (1294.9) Макар че Бог-Седмократният е необходим за еволюционното постигане на Висшия, Висшият също е необходим за евентуалната поява на Пределния. Двойното присъствие на Висшия и Пределния представлява основно обединяване на субабсолютното и производно Божество, тъй като те взаимозависимо се допълват в постигането на своето предназначение. Заедно те образуват емпиричния мост, съединяващ началото и завършването на целия съзидателен растеж в мирозданието на голямата вселена.

118:0.10 (1294.10) Съзидателното развитие никога не свършва, но винаги носи удовлетворение; то е безкрайно в своето протежение, но то винаги е пронизано от моментите на личностно удовлетворение от постигането на предходната цел, която служи като толкова ефективно и мобилизиращо начало за новите дела в космическото развитие, изследването на вселената и постигането на Божеството.

118:0.11 (1294.11) Макар че областта на математиката е свързана с качествени ограничения, тя все пак осигурява за крайния разум концептуална основа за размишление за безкрайността. Количествено ограничение на числата не съществува даже в разбирането на крайния разум. Колкото и голямо да е числото, към него винаги може да се прибави още едно число. Освен това вие сте способни да разберете, че колкото и пъти да прибавите нова величина, резултатът ще бъде безкрайно далеч от безкрайността, тъй като всеки път ще може да се прибавя още по едно число.

118:0.12 (1294.12) В същото време безкрайните редове могат да се сумират във всеки момент и такова цяло (по-точно субцяло) донася на даденото същество в даденото време цялата пълнота на радостта от постигането на целите. Но рано или късно същото това същество започва да жадува за нови и по-високи цели, започва да се стреми към тях и такива присъщи на растежа дерзания винаги ще се очакват в циклите на вечността, всяко в своето време.

118:0.13 (1294.13) Всяка последваща вселенска епоха е преддверие на новата ера на космически растеж и всяка космическа ера става непосредствена съдба на предшестващите стадии. Хавона сама по себе си е съвършено, но ограничено по своето съвършенство творение; разпространявайки се в еволюционните вселени, съвършенството на Хавона придобива не само космическо предназначение, но и освобождаване от ограниченията на доеволюционното битие.

1. Времето и вечността

118:1.1 (1295.1) За да може по-уверено да се ориентира в космоса, човек трябва колкото може по-добре да разбира връзката на Божеството с космоса. Макар че абсолютното Божество е по своята природа вечно, Боговете са свързани с времето като придобиван във вечността опит. В еволюционните вселени вечността има временна непрекъснатост — непрекъснатото сега.

118:1.2 (1295.2) Решавайки да изпълни волята на Отеца, личността на смъртното създание е способна да се увековечи благодарение на отъждествяването си с пребиваващия в нея дух. Такова посвещаване на волята е равностойно на осъществяване във вечността на реалността на целта. Това значи, че целта на създанието е станала неизменна относно непрекъснатата последователност от моменти — иначе казано, течението на времето няма да се съпровожда с изменение на целите на създанието. Дали такива моменти ще бъдат милион или милиард, няма значение. По отношение на целта на създанието броят е изгубил смисъл. Така решението на създанието и решението на Бога довеждат до вечните реалности на нескончаемия съюз, в който духът на Бога и същността на човека се обединяват за извечно служене на децата на Бога и техния Райски Баща.

118:1.3 (1295.3) Съществува пряка връзка между зрелостта и единицата за възприемане на времето за всеки даден интелект. Единицата за време може да бъде ден, година или по-дълъг период, но тя неизменно е критерий, с помощта на който съзнаващото “аз” оценява обстоятелствата на живота и посредством който постигащият интелект определя и оценява фактите на временното съществуване.

118:1.4 (1295.4) Опитът, мъдростта и разсъдителността са следствие от удължаването на единицата за време в смъртното съществуване. Когато човешкият разум се завръща към миналото, той оценява миналия опит, за да го използва в настоящата ситуация. Когато човек се обръща към бъдещето, той се опитва да оцени бъдещото значение на възможното действие. Възползвайки се по такъв начин и от опита, и от мъдростта, човешката воля предлага съждение и взема решение в настоящето, в резултат на което се появява план за действие, породен както от миналото, така и от бъдещето.

118:1.5 (1295.5) В процеса на съзряване на развиващото се “аз” миналото и бъдещето се съединяват, за да хвърлят светлина върху истинското значение на настоящето. Ставайки все по-зряло, това “аз” черпи опит от все по-дълбокото минало, докато проницателността на неговата мъдрост се стреми да проникне във все по-далечното бъдеще. И според това, как постигащото “аз” разширява своето проникване както в миналото, така и в бъдещето, неговите съждения все по-малко и по-малко зависят от преминаващото настояще. По такъв начин решението-действие започва да се освобождава от оковите на изменчивото настояще и едновременно с това започва да приема вид, имащ значение за миналото-бъдещето.

118:1.6 (1295.6) Търпението е нужно на тези смъртни, които използват кратки времеви единици; настоящата зрелост превъзхожда търпението със своята сдържаност, която се ражда в истинското разбиране.

118:1.7 (1295.7) Да станеш зрял, това значи да живееш по-интензивно в настоящето, едновременно освобождавайки се от ограниченията на настоящето. Зрелите планове, основани на миналия опит, се претворяват в настоящето така, че да подобрят ценностите на бъдещето.

118:1.8 (1295.8) Единицата време, съответстваща на незрелостта, концентрира значението-ценност в настоящия момент по такъв начин, че го лишава от истинска връзка с не-настоящето — минало-бъдеще. С достигането на зрелостта единицата-време достига величината, при която става разкриването на еднородната връзка между минало-настояще-бъдеще, в резултат на което “аз”-ът започва да постига цялостност на събитията, започва да вижда пейзажа на времето в панорамната перспектива на разширените хоризонти, започва може би да предполага съществуване, нямащо начало и край, на вечния континуум, фрагментите на който се наричат време.

118:1.9 (1296.1) На нивата на абсолютното и безкрайното моментът на настоящето съдържа в себе си цялото минало и цялото бъдеще. АЗ СЪМ означава също така и АЗ БЯХ, и АЗ ЩЕ БЪДА. И това представя нашата най-добра концепция за вечността и вечното.

118:1.10 (1296.2) На абсолютното и вечно ниво потенциалната реалност е също толкова значима, колкото и актуалната реалност. Само на крайното ниво и само от гледна точка на свързаните от времето създания между тях се вижда толкова огромно различие. За Бога — като Абсолют — взелият вечното решение възходящ смъртен вече е Райски завършил. Но благодарение на пребиваващия в човека Настройчик на Съзнанието Вечният Баща не е ограничен само от осъзнаването на този факт, но е способен също така и да знае за всеки епизод от временната борба с проблемите, възникващи по пътя на възхода на създанието от животното до богоподобните нива на битието, както и да взема участие в тази борба.

2. Вездесъщността и повсеместността

118:2.1 (1296.3) Повсеместността на Божеството не следва да се бърка с пределността на божествената вездесъщност. По волята на Всеобщия Баща Висшият, Пределният и Абсолютът компенсират, координират и обединяват Неговата пространствено-времева повсеместност и преодолялата пространството и времето вездесъщност с Неговото извънвремево и извънпространствено всеобщо и абсолютно присъствие. И вие следва да помните, че повсеместността на Божеството, толкова често асоциируема с пространството, не е задължително обусловена от времето.

118:2.2 (1296.4) Като смъртни и моронтийни възходящи създания вие все по-добре постигате Бога благодарение на служенето на Бог-Седмократния. Чрез Хавона вие откривате Бог-Висшия. В Рая вие Го намирате като личност, а скоро след като станете завършил, вие ще се опитате да Го познаете като Пределен. Изглежда, че след постигането на Пределния завършилите имат само един път — да пристъпят към търсене на Абсолюта. Нито един от завършилите няма да се терзае от неведение на пътя към Божеството-Абсолют, тъй като възхождайки на нивото на висшето и пределното, той е намерил Бога-Баща. Такива завършили несъмнено ще вярват в това, че ако техните търсения на Бога-Абсолют се увенчаят с успех, те ще открият същия Бог — Райския Баща, проявяващ Себе Си на още по-безкрайни и универсални нива. Несъмнено е, че постигането на Бога в Абсолюта ще разкрие Първичния Прародител на вселените, точно както и Окончателния Баща на личностите.

118:2.3 (1296.5) Възможно е Бог-Висшият да не е демонстрация на пространствено-времевата вездесъщност на Божеството, но той е буквално проявление на божествената повсеместност. Между духовното присъствие на Твореца и материалните проявления на творението съществува обширна област на повсеместно ставане — вселенската поява на еволюционното Божество.

118:2.4 (1296.6) Ние сме уверени, че ако Бог-Висшият някога подчини вселените на времето и пространството на своето непосредствено управление, то такова управление на Божеството ще се осъществява под свръх-управлението на Пределния. В такъв случай Бог-Пределният ще започне да се проявява във вселените на времето като трансценденталния Всемогъщ (Всесилния), под свръх-управлението на когото в аспекта на административните функции на Всемогъщия-Висшия ще се намират свръх-времето и преодоляното пространство.

118:2.5 (1297.1) След нас и смъртните могат да си зададат въпроса: ако развитието на Бога-Висшия до положение на глава на административната власт в голямата вселена се съпровожда с разширено проявление на Бога-Пределния, то ще се съпровожда ли съответстващото проявление на Бога-Пределния в постулираните вселени на външното пространство с аналогични и нарастващи разкрития на Бога-Абсолют? Но ние не знаем със сигурност това.

3. Пространствено-времевите отношения

118:3.1 (1297.2) Само благодарение на своята повсеместност Божеството можа да обедини пространствено-времевите проявления в крайната концепция, тъй като времето е последователност от моменти, докато пространството е система от свързани точки. В крайна сметка вие постигате времето чрез анализ, а пространството — чрез синтез. Вие координирате и асоциирате тези две неприличащи си понятия благодарение на интегриращата интуиция на личността. От всички представители на животинския свят само човекът притежава тази способност за пространствено-времево възприятие. За животното движението притежава значение, но само за личностното създание движението представлява ценност.

118:3.2 (1297.3) Нещата са обусловени от времето, но истината е извън времето. Колкото повече истина сте познали, толкова повече истина сте, толкова повече сте способни да познаете миналото и да постигнете бъдещето.

118:3.3 (1297.4) Истината е невъзмутима — завинаги свободна от всякакви мимолетни превратности, но никога неувяхваща, нелишена от жизненост, оставаща неизменно трепетна и гъвкава. — лъчезарно жива. Но когато истината се съединява с факта, то както времето, така и пространството обуславят нейното значение и корелират нейната ценност. Такива реалности на истината, съединени с факта, се превръщат в представи и съответно преминават в областта на относителните космически реалности.

118:3.4 (1297.5) Съединяването на абсолютната и вечна истина на Създателя с фактическия опит на крайното и времево създание довеждат до възникването на нова и проявяваща се ценност на Висшия. Концепцията за Висшия е задължителна за координацията на божествения и неизменен небесен свят с крайния и постоянно изменящ се земен свят.

118:3.5 (1297.6) От цялото неабсолютно пространството очевидно е най-близко от всичко до абсолютното. Явно пространството е абсолютно пределно. Действителната трудност в разбирането на пространството на материално ниво се обяснява с това, че докато материалните тела съществуват в пространството, пространството също съществува в същите тези материални тела. Макар че към пространството се отнася много от това, което е абсолютно, това не означава, че пространството е абсолютно.

118:3.6 (1297.7) По-добре могат да бъдат разбрани пространствените отношения, ако си представим, че, относително казано, пространството в крайна сметка е свойство на всички материални тела. Затова, когато тяло се премества в пространството, то носи в себе си и свойствата на пространството — именно това пространство, което е заключено в такова движещо се тяло, е негова част.

118:3.7 (1297.8) Всички конфигурации на реалността заемат пространство на материалните нива, но духовните конфигурации съществуват само относително в пространството; те не заемат и не изместват пространство, нито го съдържат в себе си. За нас основната загадка на пространството се явява конфигурацията на идея. Влизайки в областта на разума, ние се сблъскваме с много проблеми. Заема ли пространство конфигурацията, реалността на една идея? Ние не знаем отговора, макар да сме уверени в това, че конфигурацията на една идея не съдържа в себе си пространство. Но едва ли би било вярно да твърдим, че нематериалното винаги е извънпространствено.

4. Първичната и вторичната причинност

118:4.1 (1298.1) Много от теологическите трудности и метафизическите дилеми на смъртния човек се обясняват с неправилното определяне на положението на личността на Божеството, в резултат на което безкрайните и абсолютни атрибути се приписват на подчинената Божественост и еволюционното Божество. Вие не трябва да забравяте, че освен действителната Първопричина съществуват също така и множество неподчинени и подчинени причини — както съпътстващи, така и второстепенни.

118:4.2 (1298.2) Най-същественото различие между първичните и вторични причини се заключава в това, че първопричините пораждат изначалните следствия, които не наследяват някакви фактори, явяващи се производни на предшестващата причинност. Вторичните причини предизвикват следствия, които неизменно показват черти, наследени от друга предшестваща причинност.

118:4.3 (1298.3) Чисто статичните потенциали, заключени в Безусловния Абсолют, реагират на тази причинност на Божеството-Абсолют, която е следствие от действията на Райската Троица. В присъствието на Всеобщия Абсолют тези изпълнени с причинност статични потенциали веднага стават активни и чувствителни към въздействието на някои трансцендентални сили, чието влияние преобразува статута на тези активирани потенциали, като ги превръща в истински вселенски възможности за развитие — актуализирани способности за растеж. Именно с помощта на тези съзрели потенциали създателите и управляващите на голямата вселена разиграват нескончаемата драма на космическата еволюция.

118:4.4 (1298.4) Ако не се отчитат екзистенциалните същности, причинността по принцип има тройствен характер. В това, което засяга нейните действия в днешната вселенска епоха и е приложимо към крайното ниво на седемте свръхвселени, можем да я представим по следния начин:

118:4.5 (1298.5) 1. Активация на статистически потенциали. Създаване на предназначение във Всеобщия Абсолют от актовете на Божеството-Абсолют, въздействащи в Безусловния Абсолют и на Безусловния Абсолют, както и вследствие волевите разпореждания на Райската Троица.

118:4.6 (1298.6) 2. Възникване на вселенски възможности. Това подразбира трансформацията на неидентифицираните потенциали в точно очертани и ясни планове. Това е действието на пределността на Божеството и на многобройните сили на трансцендентално ниво. Такива актове в съвършенство предвиждат бъдещите потребности на цялото мироздание. Именно обособяването на потенциалите определя съществуването на Архитектите на Мирозданието като истинско въплъщение на заключената в Божеството концепция за вселените. В пространствено отношение мащабите на техните планове изглеждат в крайна сметка ограничени от концептуалната периферия на мирозданието, но като планове те по принцип не са ограничени от времето или пространството.

118:4.7 (1298.7) 3. Сътворяване и еволюция на вселенските актуални същности. Именно в своето въздействие върху космоса, наситен със съзидаващи възможности за присъствие на Пределността на Божеството, Висшите Създатели преобразуват съзрялата потенциалност в емпирична актуалност. В мащаба на мирозданието всяка актуализация на потенциалната реалност е ограничена от пределната способност за развитие и е обусловена от времето и пространството на завършващите стадии на проявление. В космически смисъл излизащите от Рая Синове-Създатели са в действителност трансформиращи създатели. Но това в никаква степен не означава, че човешката представа за тях като за създатели е невярна: от крайна гледна точка те безусловно могат да бъдат създатели и действително създават.

5. Всемогъществото и взаимоприемливостта

118:5.1 (1299.1) Всемогъществото на Божеството не означава способността да се изпълни неизпълнимото. В пределите на пространство-времето и изхождайки от представите на смъртния човек, даже безкрайният Бог е неспособен да създава квадратни кръгове или да твори зло, явяващо се в своята същност добро. Бог е неспособен да извърши несвойствени на Бога неща. Такова противоречие във философските термини е еквивалентно на несъществуващото и означава, че по такъв начин не се създава нищо. Присъщото на личността качество не може да бъде едновременно богоподобно и небогоподобно. На божествената възможност е присъща взаимо-приемливост. И всичко това произтича от факта, че всемогъществото не само създава неща, притежаващи същност, но и поражда същността на всички неща и същества.

118:5.2 (1299.2) В началото на битието Отецът извършва всичко, но според разкриването на панорамата на вечността в отговор на волята и повелите на Безкрайното става все по-очевидно, че създанията, в това число и хората, са призвани да станат партньори на Бога в окончателната реализация на своето предназначение. Това важи даже за живота в плът; когато Бог и човекът станат партньори, е невъзможно да бъдат ограничени бъдещите възможности на такъв съюз. Когато човек осъзнае, че Всеобщият Баща е негов партньор във вечното развитие, когато той се слива с пребиваващото в него присъствие на Отеца, то в своя дух той вече е разбил оковите на времето и е стъпил на пътя на вечния прогрес в търсенето на Всеобщия Баща.

118:5.3 (1299.3) Съзнанието на смъртния преминава от факта към значението и от значението към ценностите. Съзнанието на Създателя преминава от заключените в мислите ценности, през заключеното в думата значение, към факта на действието. Всеки път Бог трябва да действа, за да излезе от задънената улица на безусловното единство, присъщо на екзистенциалната безкрайност. Всеки път Божеството трябва да поражда образцова вселена, съвършени личности, изначална истина, красота и добродетел, към които да се стремят всички творения, съществуващи под нивото на Божеството. Всеки път Бог трябва отначало да намери човека, за да може човекът да намери впоследствие Бога. Всеки път отначало трябва да има Всеобщ Баща, преди да може да възникне всеобщо синовство и произтичащото от него всеобщо братство.

6. Всемогъществото и всетворението

118:6.1 (1299.4) Бог е истински всемогъщ, но не всетворящ — той не прави лично всичко онова, което се прави. Всемогъществото обхваща енергийния потенциал на Всемогъщия-Висшия и Висшето Същество, но волевите актове на Бога-Висшия не са лични дела на Бог-Безкрайния.

118:6.2 (1299.5) Да се отстоява всетворението на първичното Божество би означавало да се лишат от права почти един милион Райски Синове-Създатели, а да не говорим за безкрайното войнство от разнообразни други категории сътрудничещи с тях съзидателни помощници. Има само една безпричинна Причина в цялата вселена. Всички останали причини са производни на този един Пръв Велик Източник и Център. И нищо в тази философия не посяга върху свободната воля на милиардите деца на Божеството, разпръснати по необятната вселена.

118:6.3 (1299.6) В локалните предели волеизявлението може да изглежда безпричинна причина, но то винаги проявява наследствени черти, свързващи го с уникалните, изначални и абсолютни Първопричини.

118:6.4 (1299.7) Всяко волеизявление е относително. В изначален смисъл само на Бащата-АЗ СЪМ е свойствена окончателност на волеизявлението, в абсолютен смисъл само Отецът, Синът и Духът притежават прерогативи на волеизявление, необусловено от времето и неограничено от пространството. Смъртният човек е надарен със свободна воля, способност за избор и макар че такъв избор не е абсолютен, той при все това е относително окончателен на даденото ниво и в това, което се отнася до участта на правещата избора личност.

118:6.5 (1300.1) На всяко ниво освен абсолютното волеизявлението се сблъсква с ограничеността на самата личност, притежаваща способност за избор. Човекът не може да избира отвъд пределите на това, което е достъпно за избор. Например, той не може да реши да стане не човек, а нещо друго — с изключение на това, че може да реши да стане нещо повече, отколкото просто човек: той може да вземе решение да застане на пътя на възхода във вселената, но това е възможно само благодарение на съвпадането на човешкото решение с божествената воля. А това, за което жадува синът и което желае Отецът, задължително ще се извърши.

118:6.6 (1300.2) В живота на смъртното създание постоянно се появяват и изчезват възможности за различно поведение и в течение на тези периоди от време, когато съществуват възможности за избор, човешката личност всеки път избира един от тези многобройни начини за действие. Преходното волеизявление е свързано с времето и на него му се налага да дочака своя час, за да намери възможност за своето изражение. Духовното волеизявление, постигайки частично избавление от временната последователност, вече вкусва освобождаването от оковите на времето и това е възможно поради това, че духовното волеизявление се самоотъждествява с Божията воля.

118:6.7 (1300.3) Волеизявлението — актът на избор — трябва да действа в рамките на вселената, която се е актуализирала в резултат на по-висш предшестващ избор. Целият диапазон на човешката воля е строго ограничен от областта на крайното, с изключение на едно: когато човек реши да намери Бога и да стане подобен на Него, такъв избор е свръхкраен; само вечността може да покаже дали той е също така и свръхабсонитен.

118:6.8 (1300.4) Да осъзнаеш всемогъществото на Божеството значи да изпиташ чувство на увереност в придобиването на опит от космическото гражданство, да бъдеш уверен в безопасността на дългото пътешествие към Рая. Но да се съгласиш със софизма на всетворението значи да попаднеш в колосалното заблуждение на пантеизма.

7. Всеведението и предназначението

118:7.1 (1300.5) В голямата вселена волята на Създателя и волята на създанието действа в тези предели и в съответствие с тези възможности, които са установени от Архитектите на Мирозданието. При все това такова предопределяне на максималните предели в никаква степен не лишава създанията от пълноправност на волята в тези граници. Не е ограничаване на крайното волеизявление и пределното априорно знание — пълното вземане под внимание на всички възможности за краен избор. Зрелият и далновиден човек може да бъде в състояние с голяма точност да предвиди решението на някой от по-младите си ближни, но неговото предвиждане в никаква степен не намалява свободата и неподправеността на самото решение. Боговете мъдро са ограничили сферата на действие на незрялата воля, но при все това в тези установени предели тя е истинска воля.

118:7.2 (1300.6) Даже висшата корелация на целият минал, настоящ и бъдещ избор не зачертава неподправеността на такива решения. Тя по-скоро говори за предопределената тенденция на космоса и предполага наличието на априорно знание за тези волеви същества, които могат да вземат или да не вземат решение да внесат своя принос в емпиричната актуализация на цялата реалност.

118:7.3 (1300.7) На крайно ниво грешката в избора е свързана с времето и ограничена от времето. Тя може да съществува само във времето и в пределите на еволюиращото присъствие на Висшето Същество. Възможността за такъв погрешен избор се обяснява със съществуването на време и показва (освен незавършеността на Висшия) този определен диапазон на избора, с който незрелите създания трябва да бъдат дарявани за извършване на прогрес във вселената посредством осъществяване на свободно-волева връзка с реалността.

118:7.4 (1301.1) В обусловеното от времето пространство грехът явно потвърждава временния характер на свободата, даже всепозволеността на крайната воля. Грехът отразява незрелостта, опиянена от свободата на относително суверенната воля на личността, едновременно с това неспособността ú да постигне висшите ангажименти и задължения на космическото гражданство.

118:7.5 (1301.2) В крайните сфери порокът разкрива преходния характер на реалността на всяка нетъждествена с Бога индивидуалност. Едва след като създанието се отъждестви с Бога, то става истински реално във вселените. Крайната личност не е самосъздадена, но на свръхвселенската арена на избора тя действително сама определя своята участ.

118:7.6 (1301.3) Посвещаването на живота на материално-енергийните системи ги дарява със способността за самосъхранение, възпроизводство и самоадаптация. Посвещаването на личността дарява живите същества с нови прерогативи за самоопределяне, саморазвитие и самоотъждествяване с духа на Божеството при сливането си с него.

118:7.7 (1301.4) Съществуването на живота на субличностно ниво е свидетелство за това, че енергията-материя се активира от разума: отначало като физически регулатори, след това като спомагателни духове на разума. Дарът на личността произхожда от Отеца и придава на живата система уникални прерогативи за избор. Но ако личността е надарена с прерогативите на волевия избор — отъждествяването с реалността, и ако този избор е истински и свободен, то еволюиращата личност трябва да има възможност и за друг избор, водещ я към задънена улица, дезинтеграция и унищожаване. Невъзможно е да се изключи вероятността за космическо самоунищожаване, ако развиващата се личност е призвана да бъде истински свободна в използването на крайната воля.

118:7.8 (1301.5) Затова ограничаването на пределите на избор на личността върху по-ниските нива на съществуването повишава нейната безопасност. Според възхода във вселените изборът става все по-свободен; изборът се приближава към божествената свобода, когато възходящата личност постигне божественост на своя статут, върховност на посвещаването на целите на вселената, завършеност на придобиването на космическа мъдрост и окончателност на отъждествяването на създанието с волята и пътищата Божии.

8. Управлението и свръхуправлението

118:8.1 (1301.6) В пространствено-времевите творения свободната воля е скована от принуди и ограничения. Еволюцията на материалния живот отначало е механична, след това се активира от разума и (след посвещаването на личността) може да стане направлявана духом. Органичната еволюция в обитаемите светове е физически ограничена от потенциалите, заложени от Носителите на Живота при изначалното имплантиране на физическия живот.

118:8.2 (1301.7) Смъртният човек е машина, жив механизъм; неговите корени действително са във физическия свят на енергията. Много човешки реакции по своята природа са механични; много в живота е механистично. Но по своето устройство човекът е значително повече, отколкото просто машина: той е дарен с разум и притежава дух; и макар че в течение на своя материален живот на него не му е по силите да се освободи от химическата и електрическа механика на своето битие, той е способен да се учи все по-добре да подчинява този механизъм на физическия живот, направляващ мъдростта на опита посредством посвещаването на човешкия разум на изпълнението на духовните подбуди на пребиваващия в него Настройчик на Съзнанието.

118:8.3 (1301.8) Духът освобождава волята; механизмът я ограничава. Несъвършеният избор, неконтролиран от механизма и нетъждествен с духа, е опасен и неустойчив. Преобладаването на механично начало осигурява устойчивостта в ущърб на прогреса; съюзът с духа освобождава избора от връзката с физическото ниво и едновременно с това осигурява божествена устойчивост благодарение на задълбоченото постигане на вселената и разширеното разбиране на космоса.

118:8.4 (1302.1) Създанието го заплашва огромна опасност — ако, освобождавайки се от оковите на жизнения механизъм, то не компенсира тази загуба на устойчивост за сметка на хармонична и устойчива връзка с духа. Когато волята на създанието стане относително свободна от механична устойчивост, неговото вътрешно “аз” може да се опита да придобие още по-голяма свобода без укрепване на връзката с духа.

118:8.5 (1302.2) Целият принцип на биологичната еволюция изключва възможността за поява в обитаемите светове на примитивни хора, надарени с някаква значителна способност за самоограничаване. Затова този творчески замисъл, целта на който е била еволюцията, осигурява и външните ограничения на времето и пространството, глада и страха, съществено стеснявайки субдуховния избор на такива неразвити създания. Според това, доколко разумът на човека успешно преодолява все по-трудни прегради, същият този творчески замисъл осигурява продължителното натрупване, предавано на расите по наследство, и мъчително, на трохички събираната емпирична мъдрост, с други думи, осигурява поддържането на равновесие между отслабващата външна и нарастващата вътрешна сдържаност.

118:8.6 (1302.3) Бавното протичане на еволюцията, на културния прогрес на човечеството свидетелства за ефективността на това задържане — материалната инерция, което толкова успешно гаси опасната скорост на прогреса. Така самото време смекчава и частично неутрализира резултатите от преждевременното и потенциално погубващо освобождаване на човешката дейност от най-близките прегради. Защото когато прогресът на културата става твърде бърз, когато материалните постижения изпреварват еволюцията на поклонението и мъдростта, то това означава, че цивилизацията носи в себе си семената на регреса; и ако такива човешки общества не получават поддръжка за сметка на бързия растеж на емпиричната мъдрост, те не се удържат на високите, но преждевременни нива на постижение и “средновековните” бездействия на разума стават свидетел на неизбежното възстановяване на дисбаланса между личната свобода и самоконтрола.

118:8.7 (1302.4) Злото на Калигастия се заключаваше в това, че той заобиколи времевия регулатор на постепенното освобождаване на човека — необосновано унищожи сдържащите бариери, емпирично непреодолени от разума на смъртните от онова време.

118:8.8 (1302.5) Този разум, който е способен на частично съкращаване от времето и пространството, със самото това действие доказва, че е надарен със семената на мъдростта, способни да служат като ефективна замяна на преодоляната бариера на сдържаността.

118:8.9 (1302.6) Луцифер също се опита да наруши действието на времевия регулатор, блокиращ преждевременното придобиване на някои свободи в локалната система. Утвърждавайки се в светлината и живота, една локална система емпирично ще постигне тези възгледи и тази дълбочина на постижението, когато се появи възможност да се използват много методи, които биха се оказали вредни и разрушителни за тази система в епохата на нейното неустойчиво съществуване.

118:8.10 (1302.7) Когато човек отхвърля от себе си оковите на страха, когато с помощта на своите машини той съединява континенти и океани, а с помощта на своята писменост — поколения и векове, то всяко преодоляно ограничение той трябва доброволно да замени с ново ограничение, съответстващо на нравствените повели на разширяващата се човешка мъдрост. Това доброволно самоналожено ограничение е едновременно и най-силният, и най-слабият от всички фактори на човешката цивилизация — това са идеите за справедливост и идеалите на братството. Човекът придобива даже способността да се облича в сдържащото одеяние на милосърдието, когато се реши да заобича своите другари и постигне началото на духовното братство, когато вземе решението да се отнася към тях така, както би искал те да се отнасят към самия него, тоест така, както по негово мнение към тях би се отнесъл Бог.

118:8.11 (1303.1) Автоматическата вселенска реакция е устойчиво и по някакъв начин продължаващо в космоса явление. Личността, познала Бога, желаеща да изпълни Неговата воля и отличаваща се с духовна проницателност, притежава божествена устойчивост и вечно съществуване. Великото дело на човека във вселената се заключава в прехода на неговия смъртен разум от състоянието на механична статичност до божествеността на духовната динамичност и той постига тази трансформация за сметка на силите и постоянството на своите личностни решения във всяка от жизнените ситуации, провъзгласявайки: “Моята воля е в това, да се изпълни Твоята воля.”

9. Механизмите на вселената

118:9.1 (1303.2) Времето и пространството образуват единния механизъм на мирозданието. Те са устройствата, благодарение на които крайните създания получават възможност да съ-съществуват в космоса с Безкрайното. Крайните създания са действено изолирани от абсолютните нива от времето и пространството. Но тази изолираща среда, без която съществуването на смъртните би било невъзможно, непосредствено стеснява радиуса на крайното действие. Без нейното присъствие нито едно създание не би могло да действа, но тя определено ограничава действията на всяко създание.

118:9.2 (1303.3) Механизмите, създадени от по-висши типове разум, функционират затова, за да освободят техните съзидателни източници, но в определена степен те неизменно ограничават дейността на всички подчинени разумни същества. За вселенските създания това ограничение става очевидно както устройството на вселените. Човекът не притежава от нищо нескована свободна воля; сферата на неговия избор е ограничена, но в пределите на тази сфера неговата воля е относително суверенна.

118:9.3 (1303.4) Жизненият механизъм на смъртната личност — човешкото тяло, е продукт на свръхсмъртния замисъл; затова такъв механизъм никога няма да може да се управлява в съвършенство от самия човек. Едва когато възходящият човек, сливайки се с Настройчика, вече сам създава механизма за изразяване на своята личност, той ще постигне усъвършенствания контрол над него.

118:9.4 (1303.5) Голямата вселена е и механизъм, и организъм, механичен и жив — жив механизъм, привеждан в движение от Висшия Разум, съгласуващ се с Висшия Дух и придобиващ изражение на максималните нива на обединяване на енергията и личността в образа на Висшето Същество. Но да се отрича механизмът на крайното творение значи да се отрича фактът и да се пренебрегва реалността.

118:9.5 (1303.6) Механизмите са продукти на разума — творческия разум, опериращ с космическите потенциали и въздействащ им. Механизмите са фиксирани кристализации на мислите на Създателя и те извечно действат в съгласие с породилия ги волеви замисъл. Но целенасочеността на всеки механизъм се определя от неговия произход, а не от функцията му.

118:9.6 (1303.7) Не следва да се смята, че тези механизми ограничават действието на Божеството. По-скоро истината се заключава в това, че именно в тези механични форми Божеството е достигнало един от аспектите на вечното изражение. Основните вселенски механизми се появиха в отговор на абсолютната воля на Първия Източник и Център и затова те ще продължават вечно да действат в съвършена хармония с плана на Безкрайното; те действително са неволните еталони на този план.

118:9.7 (1303.8) В известна степен ние разбираме по какъв начин механизмът на Рая се съотнася с личността на Вечния Син — това е функцията на Съвместния Извършител. Ние имаме свои предположения относно въздействията на Всеобщия Абсолют върху теоретичните механизми на Безусловния и потенциалното лице на Божеството-Абсолют. Но в еволюиращите Божества Висшия и Пределния ние забелязваме, че някои безличностни аспекти действително се обединяват с техните волеви противоположности; така възниква ново отношение между еталона и индивида.

118:9.8 (1304.1) Във вечността на миналото Баща и Син придобиха съюз в това единство на изражението, каквото е Безкрайният Дух. Ако във вечността на бъдещето Синовете-Създатели и Съзидателните Духове на пространствено-времевите локални вселени постигнат творчески съюз в сферите на външното пространство, какъв ще бъде резултатът от техния съюз като съвместно изражение на тяхната божествена същност? Напълно е възможно да станем свидетели на неразкрито по-рано проявление на Пределното Божество — нов тип свръхуправляващ. Такива същества биха притежавали уникални личностни прерогативи, въплъщавайки съюза на личностния Създател, безличностния Съзидателен Дух, опита на смъртните създания и постепенното въплъщение на Божествената Попечителка. Такива същества биха били пределни в този смисъл, че биха обединявали в себе си личностната и безличностна реалност, едновременно с това съчетавайки опита на Създателя и създанията. Каквито и да са атрибутите на такива трети лица на тези постулирани функционални троици в творенията на външното пространство, тяхната връзка с техните Бащи-Създатели и Съзидателните Майки с нещо ще напомня връзката на Безкрайния Дух с Всеобщия Баща и Вечния Син.

118:9.9 (1304.2) Бог-Висшият е въплъщението на целия вселенски опит, средоточието на цялата крайна еволюция, максималното изражение на цялата реалност на създанията, претворението на космическата мъдрост, въплъщението на хармоничната красота на времевите галактики, истината, заключена в значенията на космическия разум, и добродетелта на висшите духовни ценности. И във вечното бъдеще Бог-Висшият ще синтезира тези многобройни и разнообразни крайни същности в едно емпирично значимо цяло така, както понастоящем те са екзистенциално обединени на абсолютните нива в Райската Троица.

10. Функцията на провидението

118:10.1 (1304.3) Провидение не означава, че Бог предварително е решил всичко за нас. Бог твърде много ни обича, за да постъпи така, тъй като това би било не друго, а космическа тирания. Човекът действително притежава относителни възможности за избор. Не е божествена любов и това късогледо чувство, което би могло да разглези и развали децата човешки.

118:10.2 (1304.4) Бащата, Синът и Духът — като Троицата — не са Всемогъщият-Висшият, но без тях е невъзможно проявлението на върховността на Всемогъщия. Растежът на Всемогъщия е съсредоточен в Абсолютите на актуалността и е основан върху Абсолютите на потенциалността. Но функциите на Всемогъщия-Висшия са свързани с функциите на Райската Троица.

118:10.3 (1304.5) Явно всички аспекти на вселенска активност частично се възсъединяват във Висшето Същество от личността на това емпирично Божество. Затова, когато искаме да представим Троицата като единен Бог и ограничаваме тази концепция с известната понастоящем и организирана голяма вселена, ние откриваме, че еволюиращото Висше Същество е частично изображение на Райската Троица. Освен това ние виждаме, че в голямата вселена това Висше Божество се развива чрез личностен синтез на крайната материя, разума и духа.

118:10.4 (1304.6) Боговете имат атрибути, но Троицата има функции и подобно на Троицата провидението е функция, заключаваща в себе си неличностното свръхуправление на вселената на вселените, което се простира от еволюционните нива на Седмократния, синтезиращи се в енергиите на Всемогъщия, пресича трансценденталните сфери на Пределността на Божеството и обхваща още по-високи нива.

118:10.5 (1304.7) Бог обича всяко създание като Свое дете и тази любов защитава всяко създание в течение на цялото време и вечност. Провидението функционира по отношение на цялото и засяга функцията на всяко създание в степента, в която тази функция е свързана с цялото. Провиденциалното вмешателство по отношение на всяко същество свидетелства за важността на функцията на това същество за еволюционния растеж на някакво цяло; такова цяло може да бъде цялата раса, цялата нация, цялата планета и даже цяло от още по-високо ниво. Именно важността на функцията на създанието води до вмешателство на провидението, а не важността на създанието като личност.

118:10.6 (1305.1) При все това Отецът като личност, със Своята бащина ръка, може във всеки момент да измени течението на космическите събития в пълно съответствие с волята на Бога, в съзвучие с мъдростта на Бога и дотолкова, доколкото това се мотивира от любовта на Бога.

118:10.7 (1305.2) Но това, което човек нарича провидение, по-често от всичко е продукт на неговото собствено въображение — случайно съвпадение на обстоятелствата, игра на случая. Заедно с това в крайната сфера на вселенското битие съществува реално и проявяващо се провидение — истинска и претворяваща корелация на енергията на пространството, движенията на времето, мислите на интелекта, идеалите на характера, желанията на духовното свойство и целенасочените волеви актове на еволюиращите личности. Обстоятелствата на материалните сфери придобиват последна крайна интеграция в съединяващите се присъствия на Висшия и Пределния.

118:10.8 (1305.3) Според това как механизмите на голямата вселена се усъвършенстват и постигат окончателна точност благодарение на свръхуправлението на разума и според това как разумът на създанията възхожда към съвършенството на постигането на божествеността благодарение на усъвършенстваната интеграция с духа, а също и според това как в резултат на това Висшият се проявява като действителен обединител ва всички тези вселенски явления — все по-забележимо става провидението.

118:10.9 (1305.4) Някои от поразително благоприятните условия, преобладаващи понякога в еволюционните светове, могат да бъдат следствие от постепенно проявяващото се присъствие на Висшия, предвиждането на неговата бъдеща дейност във вселената. Голяма част от това, което смъртният би нарекъл провиденциално, не е такова. Неговите съждения за подобни неща са изключително ограничени от неспособността да проникне в истинския смисъл на жизнените обстоятелства. Много от това, което смъртният би нарекъл успех, в действителност може да е неуспех; усмивката на Фортуна — незаслуженият отдих и незаработеното богатство, може да бъде най-голямото от човешките бедствия; очевидната жестокост на злата съдба, която стоварва беди над нещастния смъртен, може в действителност да бъде закаляващият огън, превръщащ мекото желязо в незрялата личност в закалената стомана на истинския характер.

118:10.10 (1305.5) Провидението действа в еволюционните вселени, откривайки се на създанията точно в тази степен, в която те са получили способност да разбират предназначението на еволюиращите вселени. Способността за пълно постигане на вселенските цели е равносилна на завършването на еволюционното развитие на създанията и може да бъде иначе изразена като постигане на Висшия в пределите на днешната незавършеност на вселените.

118:10.11 (1305.6) Любовта на Отеца въздейства непосредствено върху сърцето на индивида независимо от действието или реакциите на другите индивиди; тази връзка е лична — човек и Бог. Безличностното присъствие на Божеството (Всемогъщия-Висшия и Райската Троица) изразява отношението към цялото, а не към частите. Провидението, заключено в свръхуправлението на Върховността, става все по-очевидно според прогреса на всички основни части на вселената в постигането на крайните цели. Постепенното утвърждаване на системите, съзвездията, вселените и свръхвселените в светлината и живота води към все по-голямо проявяване на Висшия като изпълнен със смисъл съгласувател на всичко преходно при едновременно и постепенно проявяване на Пределния като трансцендентален обединител на всички неща.

118:10.12 (1306.1) На началните стадии от съществуването на даден еволюционен свят естествените явления в материалното обкръжение на хората и личните желания на човека често изглеждат антагонистични. На смъртния често му е доста трудно да разбере много от това, което става в еволюционния свят — естественият закон нерядко изглежда жесток, безсърдечен и безразличен към всичко това, което в разбиранията на човека е истинско, прекрасно и благо. Но при прогресирането на човечеството в своето планетарно развитие ние забелязваме, че неговите възгледи се изменят под въздействието на следните фактори:

118:10.13 (1306.2) 1. Разширяване на проницателността на човека — по-доброто му разбиране на света, в който живее; повишаването на неговите способности да постига фактите на времето, изпълнените със смисъл рационални идеи, породени от духовна проницателност. Дотогава, докато хората използват само едно мерило за физическите неща, те никога няма да имат надежда за придобиване на единство във времето и пространството.

118:10.14 (1306.3) 2. Усилване на контрола на човека — постепенното натрупване на знания за законите на материалния свят, целите на духовното битие и възможностите на философската координация на тези две реалности. Човекът-варварин беше безпомощен пред натиска на природните сили, той беше роб, подчинен на жестокото господство на своите собствени страхове. Полуцивилизованият човек започва да отключва килера на тайните на естествените сфери и неговата наука бавно, но успешно разрушава предразсъдъците му, едновременно с това предоставяйки ново и разширено опитно основание за разбирането на философските значения и ценности на истинския духовен опит. Цивилизованият човек някога ще постигне относително господство над физическите сили на своята планета; любовта на Бога плодотворно ще се излее в неговото сърце в любов към събратята му, а ценностите на човешкото съществуване ще се приближат към пределите на възможностите на смъртния.

118:10.15 (1306.4) 3. Вселенска интеграция на човека — задълбочаването на човешката проницателност заедно с повишаването на емпиричните постижения на човека го приближават към хармонията с обединяващите присъствия на Върховността — Райската Троица и Висшето Същество. Именно това създава пълновластието на Висшия в световете, отдавна утвърдили се в светлината и живота. Такива прогресивни планети действително са хармонични поеми, прекрасни платна на въплътената добродетел, постигната в търсенето на космическата истина. И ако това може да стане с една планета, то още по-велики неща могат да се случат на една система и на по-големите части от голямата вселена при постигане на устойчивото състояние, свидетелстващо за изчерпване на потенциалите на крайния растеж.

118:10.16 (1306.5) На такава прогресивна планета провидението става действителност, обстоятелствата на живота придобиват взаимосвързаност, но това става не само поради това, че човекът е постигнал господство над материалните проблеми на своя свят; то става възможно също така и затова, защото той е започнал да живее в съгласие с насоката в развитието на вселените; той върви по пътя на Върховността към постигането на Всеобщия Баща.

118:10.17 (1306.6) Царството Божие е в сърцата на хората и когато това царство стане реалност в сърцето на всеки обитател на света, тогава управлението на Бога става реалност на такава планета; и в това е придобитото съвършенство на владичеството на Висшето Същество.

118:10.18 (1306.7) За да реализира провидението във времето, човекът е длъжен да изпълни задачата на постигането на съвършенство. Но човекът е способен още сега да вкуси вечностните значения на това провидение, като се замисля над вселенския факт, че всички неща, било то добри или зли, съдействат за развитието на богопозналите смъртни в техния стремеж към Отеца на всичко съществуващо.

118:10.19 (1306.8) Провидението става все по-забележимо в зависимост от това, как хората се стремят към върха от материалното към духовното. Постигайки пълна духовна проницателност, възходящата личност е способна да открие хармония в това, което преди това е било хаос. Даже моронтийните мота представляват истински прогрес в тази посока.

118:10.20 (1307.1) Провидението е част от свръхуправлението на незавършения Висшия, проявено в незавършените вселени, по силата на което то винаги ще се характеризира със следните качества:

118:10.21 (1307.2) 1. Частичност — поради незавършеността на актуализацията на Висшето Същество, и

118:10.22 (1307.3) 2. Непредсказуемост — поради променливостта в отношението на създанието, която винаги варира от ниво на ниво, като по този начин предизвиква колебания в ответните реакции във Висшето.

118:10.23 (1307.4) Когато хората се молят за вмешателство на провидението в обстоятелствата на живота, то често отговор на техните молитви става изменение на собственото им отношение към живота. Но провидението не е капризно, както няма отношение то и към измислиците или магиите. То представлява бавното и уверено проявление на могъщия владетел на крайните вселени, чието величествено присъствие понякога се забелязва от еволюиращите създания, прогресиращи във вселената. Провидението е уверено и неизменно придвижване на галактиките на пространството и личностите на времето към целите на вечността: отначало във Висшето, после — в Пределното и може би в Абсолюта. И ние предполагаме, че във вечността съществува същото това провидение и то е волята, действията, замисълът на Райската Троица, по този начин мотивиращи космическата панорама на неизброимите вселени.

118:10.24 (1307.5) [Подготвено от Могъщ Посланик, временно пребиваващ на Урантия.]